„Из спомените на един войник“ – разказ на Михаела Вълчева от 10 б. Творбата е написана във връзка с образователния проект “Лице назаем” по история и цивилизации. Беше лятото на 1014 година. Всички мъже бяхме събрани за разяснение относно поредната битка с Византия. Вече 45 години страните ни воюваха непрекъснато. Всички живеехме в страх да не изгубим близките и домовете си, нямаше нито един момент, в който да се чувствахме в безопасност и сигурност, че няма да изскочи вражеската армия. Бяхме изморени от цялата тази ситуация, защото ресурсите ни привършваха, заедно със силите ни.Багатурът ни разказа за плана на царя Самуил. Стратегията беше проста – разполагат се опорни отряди на позиции на изток около планината Беласица, които с помощта на укрепления да преградят главните пътища за настъпление на византийците. Основната ударна сила е в крепостта Струмица, а самото място ще позволи задържането на армията, докато останалите български части се концентрират и нанесат флангови удари срещу силите на император Василий II. Аз попаднах в предните отряди, които печелиха време.Следващите дни изминаха в тренировки и подготвяне за фронта. За мен щеше да е за втори път. Миналата година успяхме да достигнем до вътрешността на империята. Отивах, защото освен, че бях задължен заради земите ни, ами и защото се чувствах отговорен пред родителите ми, жена ми, децата ми и държавата ми. Като всеки човек, който отива на сигурна смърт, имаше известна доза страх, но не биваше да ѝ позволявам да превземе съзнанието ми, иначе няма да има никакъв смисъл от жертвата ми. Осъзнавах рисковете, но желанието веднъж за винаги да приключи войната беше по-силно.Към края на месец юли се отправихме към планираните места. Укрепихме ги със стена и вал, които прекосяваха долината на река Струмешница и свързваха планината Беласица с Огражден. Не бяхме напълно сигурни дали това е точното място, от което византийците ще минат, но царската интуиция се оказа вярна, щом видяхме как чуждата армия се доближава. Проблемът беше, че това означава, че предният отряд е победен. От нас зависеше как ще се развият събитията.Помня, че денят беше двадесет и седми, когато започнаха атаките срещу нас. Дни наред не спирахме да се бием. Византийците бяха силни, но ние бяхме по-корави и с лекота ги отблъсквахме. Виждах как раняват мои другари, но те се изправяха и продължаваха. Нищо не можеше да ни пречупи. Почвата се напояваше от кървавите реки и като че ли целият живот беше отстъпил. Звуците от удар на оръжия и мъжки крясъци бяха изпълнили атмосферата и вливаха страх и ужас в душата на всяко същество наблизо.- Има още – някой крещеше с пълно гърло! – Идват зад нас!Обърнах се, за да проверя какво се случва, и видях идващата от запад армия. Византийците някак бяха успели да ни заобиколят. Трябва някой да ни е предал! Имаше войници, които да пазят прохода. Докато се усетя всички около мен започваха да се паникьосват. Биеха се напред, но непрекъснато е обръщаха назад. Губиха концентрация и изведнъж здравата ни армия се превърна в лесноуязвима. Вече бяхме повече от сигурни, че единственият край на тази битка щеше да е смърт. Но аз не исках да се отказвам! Имах хора, които ме очакваха! За които да се боря! За които да живея!Но нещо ми направи впечатление. Чуждите оръжия не бяха обичайните за убиване. Един вид, като че ли искаха просто да ни свалят. Ето още една причина, заради която да не се предавам. Но колкото и да се държах, враговете се увеличаваха, а силите ми намаляваха, докато не ме удариха. Силата беше такава, че ушите ми заглъхнаха. Не усещах болка. Адреналинът, изпълнил тялото ми, беше затъпил чувствителността ми. Опитвах се да се свестя и да продължа делото си, но оковите, които сложиха около ръцете ми ме предадоха. Не можех повече. Очите ми се затваряха. Провалих се.Пищящият звук в главата ми не преставаше. Но постепенно започнах да чувам и гласове. Определено бяха викове. Не различавах думите, може би защото не бяха наши. Гласовете ставаха все по-силни и по-силни и заедно с ритника в стомаха ми, ме събудиха. Гледах нагоре към грозния византиец, който ми крещеше в лицето. Хвана ме за ръката, вдигна ме и ме бутна напред да вървя. Не знаех какво се случва, но щом видях редицата от българи в моето положение, разбрах, че не е на добре.Не помня колко време вървяхме. Смесват ми се дни и нощи. Едвам стъпвахме на краката си, а горещото слънце само усложняваше нещата. Нямаше да издържим още дълго. Пътят към дома се превръщаше в невъзможен, а и византиецът до мен нямаше да ми позволи да се измъкна жив. Всички малко по малко осъзнавахме злата участ, която ни очакваше и се примирявахме с това.Когато бяхме на прага на силите си, ни бутнаха на една голяма поляна пред гора. Враговете ни бяха оградили и нямаше как да ги преминем, за да избягаме. Но освен това и да искахме, нямаше да можем. Затова аз се възползвах от почивката и се отпуснах, за да събера енергия за предстоящите събития.Бях изгубил представа за времето и не знаех колко са ни държали там, но в един момент през нощта се чуха стъпки от копита на бягащ кон. Отворих очите си и видях мъж, вероятно пратеник, който се доближи до единия пазач и му показа писмо със заповед. Всички си помислихме, че ще ни освободят да се прибираме, но щом дойдоха още византийски войници, щастието ни изчезна.Императорската заповед бързо се разнесе, ала ние още не разбирахме какво се случва, защото не знаехме езика им. Няколко от стражите грабнаха по един от нашите и ги блъснаха по гръб на земята. Трима държаха заложника, а четвърти извади някакъв инструмент, който не можех да различа от далечината. Мъжки рев се разнесе из въздуха и накара всички да треперим от страх. След като го пуснаха, лицето му не се виждаше от кръв. Ту притискаше очите си с една ръка, ту се опитваше да пълзи.Настана ад. Щурците, които им правеха компания до преди малко, вече бяха избягали, дърветата не смееха да помръднат нито листенце и дори самата ярка луна се беше скрила зад облаците. Земята се обливаше с кръв, а по въздуха се разнасяше нейния мирис. Крясъци пронизваха ушите и белязваха душата. Сълзи капеха от очите ми. “Това ли е наистина животът, който познаваме? С такава злоба ли бе изпълнен светът?” Тези мисли не напускаха съзнанието ми. Цялото ми тяло беше вледенено. Не можех да помръдна, защото знаех, че и мен това ме чака. “Сънувам ли? Сигурен ли си, че си жив и не си попаднал в ада заради греховете?”Трупаха зад себе си ослепените българи и грабеха виждащите, все едно бяха стока и не показваха капка жал и милост. Преди да се усетя дойде и моя ред. Дърпах се с всичка сила. Захапвах ги, ритах ги, дерях ги, но те бяха много и силни. Гърбът ми срещна земята, а погледът ми – очите на византиеца. Никога досега не бях виждал толкова мъртва душа. А съм участвал в битки и съм губил другари. Металът срещна окото ми, болката разтресе тялото ми и чух силен вик, който не бях сигурен дали е мой, или на някого друг. След което ме захвърлиха при останалите.Гледката беше отвратителна. Здравите и силни мъже сега лазеха по земята като червеи и се превиваха от болка. Едни се опитваха да превържат раните си, а други и това не можеха. Тогава се усетих. Аз все още виждах! Огледах се, за да разбера, че враговете вече не ни следят. Тоест можехме да избягаме! Обърнах се към мъжете и се опитвах да им помогна с превръзките на очите. С периферното си зрение забелязах как група си тръгва. Това също бяха слепи българи. Тогава осъзнах защо са ми оставили едно око.След много мъки, и след като всички слепи мъже бяха завързани един за друг с оковите, можехме да тръгнем. Беше изключително трудно. Всички бяха изморени, болеше ги, едвам стъпваха, препъваха се, падаха, повличаха и други със себе си. Положението беше повече от трагично. Те искаха да се откажат. Аз също исках… Но не можех! Животът на около стотина мъже беше в моите ръце. Буквално! А от техния живот зависеха поне по още десет. Те също имаха жени и деца, които да ги чакат. Нямаше място за момент на слабост. Или го правиш, или с теб умират още хиляда.Тези мисли ме държаха през целия път. Не помня колко дни изминаха, но българската земя се виждаше. Крещях на войниците, а те се опомняха и влагаха последните си сили. Пътят беше труден, но родината вече беше факт, а така желаната земя – под нозете ни.Изминаха години от тогава, но аз продължавам да съзирам мъртвата душа на касапина преди да заспя. Първоначално си помислих, че съм благословен да виждам. След това осъзнах колко голямо наказание е всъщност.Благословен или не, важното е, че съм жив!
„Из спомените на един войник“ – разказ на Михаела Вълчева от 10 б.
